Как щастието нe стигнало до хората….древносъвременна приказка


Сподели с другите:

Как щастието нe стигнало до хората....древносъвременна приказка

Щастието се събудило рано сутринта, толкова рано, че да може да посрещне слънцето. След това щастието, нали е щастие, се погрижило за себе си. Измило си очите на ручея, облякло си хубавите дрешки и си направило гимнастиката. Но онази мързеливата гимнастика – само 40 минути.

След това се зачудило какво да хапне. Чудило се, чудило се, накрая попитало коремчето си какво му се яде. Коремчето отговорило, щастието хапнало и усетило как нещо отвътре го движи да тръгне по света и да споделя живота си с хората, които срещне. Щастието си казало: „Ами щом толкова ми се иска, да тръгвам“.

Вървяло щастието и срещнало един амбулантен търговец. Амбулантният търговец бил натоварен със всякакви стоки и бързал за пазара в близкия град. Щастието поздравило. Търговецът се усетил, че има някого около него и решил, че това е поредният купувач.

–          Хе, какво си хубаво, засмяно, искаш ли едни обички да си купиш?

–          Ами не, аз просто искам да споделя живота си с теб.

–          Добре, а едни обувчици да си купиш, така ще имаш два чифта!

–          Не, искам просто да споделя нещо с теб.

–          А не искаш ли ей това палтенце, на много добри пари го давам. А колан, шапка, заяхарно петле, катарама, лъжици не искаш ли? Всичко имам. Само кажи какво искаш! Кажи, кажи, кажи….

Щастието не било от тези дето досаждат на хората. Казало си „Разбирам, когато не ме искат“ и весело продължило към града. На влизане в града, под едно дърво, видяло един интересен човек. Този човек имал умиротворен и едновременно с това достоен вид. До него била оставена раницата му, пълна с книги, а той самият се бил отдал на философски разсъждения.

Щастието поздравило. Достойно изглеждащият човек го попитал наместо поздрав:

–          Как ще разделиш наръч сено на две магарета?

Щастието не се почудило въобще:

–          Амииии първо ще дам на едното, а после на другото.

–          Нима?

–          Е, може да дам първо на другото, а после на едното.

–          Да, но как ще разбереш, че е поравно?!

–          Е, как как ще разбера?! Ей така, на око и хоп. А е сигурно, че и двете магарета ще са доволни от сеното.

Щастието послушало цели 10 минути тирадите на достойния човек, койко обяснявал как всичко трябвало да бъде съвсем точно и съвсем вярно. Видяло, че и с него не може да сподели живота си, и продължило.

Промъквайки се по тесните улички на градчето, стигнало до една къща и там отпред на огряна от слънцето пейка седяло едно момиченце. Облечено за празничния ден, измито и вчесано. От дума на дума щастието и момиченцето се заговорили, а след това се заиграли. Напълно забравили за всичко друго. Подскачали, държали се за ръце, въртели се около себе си, събирали камъчета по земята.

Накрая се впуснали да се катерят по черницата, чиито плодове започнали да придобиват виолетово-червен оттенък. Тези плодове оставяли следи, както по лакомите им устни, така и по ръцете им. По едно време се появила майката на момиченцето:

–          Виж на какво си се направила, защо не си пазиш дрехите, ах ти лошо момиче. Колко пъти съм ти казвала да не играеш с лоши деца. Виждаш ли сега това лошо дете какви лоши неща те кара да правиш. Ще те накажа! – и подлютената майка изгонила щастието надалече.

Щастието се намерило на центъра на градчето пред една висока сграда, която имала особен покрив с камбани на него, а вратата й зеела отворена и черна. Пред вратата стоял човек облечен в черно и той поканил щастието да влезе вътре. Настоял.

–          Ти трябва да влезеш!

–          Какво ще намеря там? – полюбопитствало щастието.

–          Ще намериш и видиш най-голямото щастие.

Щастието си помислили: „Може би пък имат огледало там вътре“. Облеченият в черно човек додал:

–          Но за да получиш щастието, трябва да си достойно!

–          Какво означава да бъда достойно.

–          Да си достойно означава да обичаш нашия Бог, да спазваш нашите обичаи, да правиш това, което ние правим, да се обличаш така, както ние се обличаме, да ядеш, както ние ядем и да считаш всичко друго за лошо. Ти момче ли си или момиче? Защото ако си момиче трябва да ти дам забрадка, за да може да получиш достъп до нашия Бог.

Щастието започнало бавно да избледнява точно там пред зейналата черна врата. То не можело да съществува така. От само себе си (щастиджийски му работи) се пренeсло някъде по-надалече от това щастие, което му предлагали.

По-нататък под голям стар чинал видяло стар мъдър човек. Около него седяли няколко младежи и го слушали в захлас. Щастието се приближило, поздравило и казало:

–              Добра стига странници. Бих желало да споделя живота си с вас.

Мъдрият човек го запитал:

–              Знаеш ли тайните на света?

–              Не, те не са част от мен.

–              Знаеш ли какво е животът?

–              Аз съм живо и живея, значи не ми е нужно да знам точно как се прави…след като го правя.

–              Ето, седни до нас! – поканил го мъдрецът. – Сега ще ти обясня. Ти можеш ли да ми докажеш, че има живот и че животът има смисъл. Знаеш ли какъв е смисълът на живота. Смисълът на живота е да се освободиш от желанията. Ти освободено ли си от желанията? – попитал мъдрецът, а младежите около него кимали възторжено.

–              Ами не, тази сутрин имах желание да закуся и закусих. – Щастието се почудило за секунда дали да се засрами от това.

–              Смисълът на живота е да запазваш вътрешния си мир, каквото и да става. Ти можеш ли да го правиш? – казал мъдрецът, а младежите наоколо вече припадали от захлас по него.

–              Май не, аз като видя любимите си цветя до оградата и се радвам и скачам, и викам. И много строго се карам на големия лош вълк, който не внимава и ми ги тъпче.

–              Ти трябва и на мравката път да правиш. Сега ще ти обясня….- започнал мъдрецът, но щастието изпортило цялата работа, защото било намерило някаква дълга сламка и с нея гъделичкало мъдреца под брадата, а той колкото и да се опитвал да запази вътрешния си мир, изгонил щастието надалече.

Щастието било доволно, че продължава нататък. Все пак това неговото не било работа. То го вършило по призвание.

Минавало покрай последните къщи на излизане от градчето. Чуло се леко свистене и една шарена паница се разбила точно пред нозете му. Там от другата страна на обкичената с филизи ограда се карали мъж и жена. Жената била длъжна да прави това и това. Мъжът бил длъжен да прави онова и онова. Проклинали деня, в който се срещнали. Обяснявали си как най-искрено се мразят. Кълнели се в чистотата на отвращението си един към друг.

Щастието не направило опит да влезе. Отминало и  излязло на крайградския път. Пред него се разкрило безбрежието на облечена в зелено шир, поръсена с цветя, големи и малки. Щастието се сляло с природата и се отправило тихичко към дома си. Все по-ясно и чисто се чувала песента на щурците.

Малко по-късно на покрива на своята къщичка, щастието изпращало последните лъчи на Слънцето. Тихичко казало: „До утре“. И после: „Благодаря!“.

Слънцето казало „Да?“. Щастието попитало отново, както питало всяка вечер: „Ще има ли щастие за хората на тази планета“. Слънцето отговорило, както отговаряло всяка вечер: „Щастие има, тях ги няма“.

–          Докога?

–          Ще ти отговоря, както са отговаряли на мен: щастието не може да осмисли живота на хората, смислените неща в живота им носят щастие.

Една разказана медитация на Божидар Цендов

Споделете мислите си:

Вашият email адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са маркирани със *

XHTML: Може да използвате тези tag-ове: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>