Ще погледнем на вътрешното дете от разбираема за усещане гледна точка
Можем да си спомним как сме гледали на света, когато бяхме деца. С широко отворени любознателни очи. Все още не сме се научили да оценяваме нещата наоколо и гледаме на тях с приемане и изследователско любопитно.
Готови да пипнем всичко, да се докосваме до новите неща, усещайки зад гърба си подкрепящите ръце на мама и тате. Спонтанно изразявайки нуждите и потребностите си и не намиращи нищо лошо в това да ядем бонбони или да се разхождаме голички пред целия свят.
Цялата тази свобода, отвореност, любопитство към новото. Без да знаем какво е правилно и какво възможно и така правейки приятни и непосилни за възрастните неща.
Винаги ще носим в себе си вътрешното си дете и от това как се грижим за нещо, ще зависи колко можем да се наслаждаваме на живота, да успяваме и да се радваме на всичко, което правим.
Можем да се замислим за това и да видим какво пречи на нашето дете да се проявява. Това са начините да го пренебрегваме.
1. Потискаме потребностите си
Научени сме, че има по-висша истина от нашите усещания и чувства. Може в момента да разбираме какви са нашите истински потребности, но ги потискаме или отлагаме постоянно. Правим това, защото „трябва“, „така се прави“, защото сме „големи“, защото изпитваме вина, срам и страх.
Вътрешното дене ни „показва“ през усещания и чувства какво е здравословно за нас в този момент. Ако отлагаме удовлетворяването на потребностите си, вътрешното ни дете се „разболява“ и губим удоволствието от живота. Може да изживяваме живота като лишен от смисъл.
2. Доверяваме се на външни авторитети вместо на вътрешните си усещания
Доверяваме се на инструкциите на мама и тате от детството; на всички, които ни дават съвети; на лекарите, които твърдят какво е полезно за здравето ни; на работодателите, които твърдят какво трябва да свършим и каква добра заплата получаваме.
Доверяваме се на партньора си, който казва, че е най-доброто, което можем да намерим; на своя свещенник, който твърди, че знае всички истини за нас; на политиците, които твърдят, че бъдещето ни е общо с това на всички останали хора.
Не казвам, че те не може да са прави. Но всеки човек е уникално същество и е хубаво да проверява доколко общоприетите истини важат за него. При това дали важат в настоящия момент, защото с времето решенията се менят. Тази проверка става посредством нашите вътрешни усещания и чувства.
3. Чувстваме се длъжни да чувстваме и мислим като хората около нас
Особено, ако това са най-близките ни хора. Някакси невъзпитано изглежда да не подкрепим партньора си, когато той се възмущава от работодателя си, политик, държавата и т.н.
Но чувствата и емоциите, които подкрепяме и се опитваме да изразяваме, дали наистина са наши?! Доколко потискаме автентичните си чувства и емоции само и само да заявим подкрепа?
4. Отхвърляме негативните емоции
В наше време негативните емоции и особено гневът се смятат за неподходящи, неморални, нездравословни. Реалността е, че ако потискаме негативните емоции, това може да разболеем нашите тяло и психика.
Негативните емоции, които не сме си позволили да живеем, дори могат да се отразят на нашите деца и нашите внуци.
Свободата в живота се получава, когато успеем да изживеем всичко, което той ни дава. Изживявайки негативните емоции успешно съзряваме в живота, трупаме нов опит и преживявания. Любовните стихове и песни нямаше да ги има, ако ги нямаше тъгата и болката, които съпровождат любовта.
Въздържайки се от негативните емоции потискаме удоволствието от хубавите моменти, които ги съпровождат, а така потискаме и вътрешното си дете.
5. Стоим в неприятни и вредни ситуации
Стоим в гадни връзки, бракове. Стоим на довеждаща ни до прегаряне работа. Вероятността да стигнем до депресия е 50%, ако имаме гаден брак или гадна работа. Вероятността да влезем в депресия е 95%, ако имаме гаден брак и едновременно с това имаме гадна работа.
Колкото повече време през деня стоим в неприятни ситуации, толкова повече вредим на вътрешното ни дете.
6. Прекалено сме сериозни
Децата имат естествена склонност да се отпускат и забавляват. Гледат на света като на игра. Възрастните са прекалено сериозни, гледат на света и на нещата като на тежест, а не като на възможност за забавление и изследване.
7. Ограничаваме общуването в рамките на своите интереси, бизнес и вярвания
Възрастният много се влияе от това дали хората, с които общува са „приемливи“, „добри“, „от класа“ или просто дали би имал някаква полза от общуването с тях.
Как можете да използвате тази статия? Може да се огледате наоколо и да видите как и кога пренебрегвате вътрешното си дете. Може да се погрижите за него като просто не го пренебрегвате.
Автор: Божидар Цендов
Скъпи Божо, Спомням си когато те чух за първи път- тогава каза нещо което застана на гърлото ми нежно и болезнено- …за люлката… колко сладостно дълбоко и детско…, и Мама…Това остана в мен като обяснение в любов към съкровените мигове, и като обещание за успех, любов и щастие- за теб… А пък моето вътрешно дете в детството си, трябваше: да свири на цигулка ( а мечтаеше за пиано), да превежда от руски изреченията на приказките, които баща ми ми четеше за лека нощ от(„Индонезийские сказки“), но след като ме изпита за думите от миналата вечер…,и мечтаеше за децата играещи на двора…,но трябваше да свири на цигулка( мечтаейки за пиано) и после да си изяде вечерята с „клъстото“… и после може – но ставаше тъмно и децата ги нямаше… но там беше голямото куче Балкан и можех да го галя по ушите, под звездите…за малко… Когато носиш това дете… жал ми е, но не се свързвам с него, просто съм си това пак…- как да се измъкна от робството – на работата, на самотата, на хората…. няма радост, няма свобода, няма време, има длъжности! …
0
0
А може би е хубаво да се върнете още по-назад в детството. Вътрешното дете го има и дори да страда, то си е там. И „няма радост, нямя време, има длъжности“, докато не се свържете с него. А това става най-добре като се питате и усетите какви потребности собствени имате в момента.
Моля Ви да обясните, ако е възможно, какво се има предвид „да изживеем негативните емоции“? Включва ли това и действия? Какво мислите за отмъщението?
Първо, да не потискаме емоциите си, а да се оставим да ги изпитваме и да усетим какво ни показват те. Например, да изживеем скръбта по загубен човек, защото, ако не я изживеем, може да „замръзнем“ в живота и той да не се движи за нас.
След това, да споделяме емоциите, които имаме с хората около нас. Емоции, които съществуват, без да ги свързваме с действията на някого или емоции, които си мислим, че са вследствие от действия на друг човек. Тогава можем да му споделим емоциите си, да поговорим за това и това е процес, който „олекотява“ поне емоциите.
До отмъщения се стига, ако не споделяме емоциите си. Отмъщението започва един обикновено безкраен кръг на насилие между хората.