
Човек има в себе си множество аз-ове. Той и неговите аз-ове се проявяват в контакт с околната среда и другите хора. Те определят в каква степен има приемане на себе си.
Може да прекараш години в усамотение в някоя пещера (ха ха ха) и да си мислиш, че опознаваш себе си, но какъвто и да е, твоят „аз“ се проявява единствено при взаимодействие с други хора.

Основно в нас има три аз-а: реален аз, нереален аз и идеален аз (още по-нереален).

Може да е насилване рано да започнеш да ползваш гърнето, да рецитираш стихчета или да си малкият спортист на тате.
Малкото дете е направлявано да замества своите реални нужди с нужди, които биват одобрявани от мама и тате.

Това води и до потискане на собствените чувства, защото те са свързани със собствените нужди. Резултатът е, че детето започва да мисли, че има някакви потребности, а не чувства истинските си потребности. Не „чува“ и тялото си, защото в тялото се усещат истинските потребности.

Нещата стават още по-зле, защото човекът издевателствайки над себе си, си изгражда идеален, още по-фалшив аз.
Това е всичко, което си мисли, че трябва да бъде, но съжалява, че още не е постигнал, не е реализирал като „стремеж за развитие“.

Толкова по-малко приема и обича себе си…

Колкото повече идеалния аз се различава от реалния, толкова повече демонизираме себе си. Иначе казано, стремежът към нещо, което не съществува ( и най-вероятно не ни трябва), ни кара да гледаме на себе си като то на нещо лошо. Но и това лошо е нереален образ.


Божидар Цендов, психотерапевт, констелатор
За да получавате бързо още статии от мен, абонирайте се тук.
Моля, помогнете тази статия да стигне до повече хора като я споделите.