
Човек има в себе си множество аз-ове. Той и неговите аз-ове се проявяват в контакт с околната среда и другите хора. Те определят в каква степен има приемане на себе си.
Може да прекараш години в усамотение в някоя пещера (ха ха ха) и да си мислиш, че опознаваш себе си, но какъвто и да е, твоят „аз“ се проявява единствено при взаимодействие с други хора.

Основно в нас има три аз-а: реален аз, нереален аз и идеален аз (още по-нереален).
Реалният Аз

Може да е насилване рано да започнеш да ползваш гърнето, да рецитираш стихчета или да си малкият спортист на тате.
Малкото дете е направлявано да замества своите реални нужди с нужди, които биват одобрявани от мама и тате. Така се ражда нереалният аз.
Нереалният Аз

Това води и до потискане на собствените чувства, защото те са свързани със собствените нужди. Резултатът е, че детето започва да мисли, че има някакви потребности, а не чувства истинските си потребности. Не „чува“ и тялото си, защото в тялото се усещат истинските потребности.

Нещата стават още по-зле, защото човекът издевателствайки над себе си, си изгражда идеален, още по-фалшив аз.
Това е всичко, което си мисли, че трябва да бъде, но съжалява, че още не е постигнал, не е реализирал като „стремеж за развитие“.

Толкова по-малко приема и обича себе си…И тогава има идва демонизирането на себе си
Демоничният аз

Колкото повече идеалния аз се различава от реалния, толкова повече демонизираме себе си. Иначе казано, стремежът към нещо, което не съществува ( и най-вероятно не ни трябва), ни кара да гледаме на себе си като то на нещо лошо. Но и това лошо е нереален образ.


Божидар Цендов, психотерапевт, семеен терапевт, констелатор
За да получавате бързо още статии от мен, абонирайте се тук.
Моля, помогнете тази статия да стигне до повече хора като я споделите.