Човек има в себе си множество аз-ове. Той и неговите аз-ове се проявяват в контакт с околната среда и другите хора. Те определят в каква степен има приемане на себе си.
Може да прекараш години в усамотение в някоя пещера (ха ха ха) и да си мислиш, че опознаваш себе си, но какъвто и да е, твоят „аз“ се проявява единствено при взаимодействие с други хора.
На границата на контакта с друг човек се проявява това, което си. Мога да твърдя дори, че ние съществуваме истински, само когато се свързваме с другите хора или преживяваме нова ситуация.Основно в нас има три аз-а: реален аз, нереален аз и идеален аз (още по-нереален).
Реалният аз е това, с което сме се родители и в основата му са нашите истински нужди и потребности. В момента, в който започваме да изразяваме реалния си аз, се появяват родители, баби, дядовци и започват да възпитават (ужас).Може да е насилване рано да започнеш да ползваш гърнето, да рецитираш стихчета или да си малкият спортист на тате.
Малкото дете е направлявано да замества своите реални нужди с нужди, които биват одобрявани от мама и тате.
Така се ражда нереалният аз. Нереалният аз е свърза с потискане на собствените нужди и заместването им с нуждите и (незадоволените) стремежи на околните възрастни.Това води и до потискане на собствените чувства, защото те са свързани със собствените нужди. Резултатът е, че детето започва да мисли, че има някакви потребности, а не чувства истинските си потребности. Не „чува“ и тялото си, защото в тялото се усещат истинските потребности.
Човек израства със своя нереален аз и с мисловната убеденост, че е нещо, което не е. После се чуди защо е невротик, защо го има това безпокойство и неудовлетворение от живота.Нещата стават още по-зле, защото човекът издевателствайки над себе си, си изгражда идеален, още по-фалшив аз.
Това е всичко, което си мисли, че трябва да бъде, но съжалява, че още не е постигнал, не е реализирал като „стремеж за развитие“.
Колкото по-голяма е разликата между реалния, нереалния аз и идеалния аз, толкова по-голяма е тревожността, по-голямо неудовлетворението от живота, по-голямо откъсването от тяло и чувства.Толкова по-малко приема и обича себе си…
И тогава има идва демонизирането на себе си. Обвиняваме се в провал, само-очерняме се, приписваме си безброй негативни качества, смятаме, че нямаме право да съществуваме.Колкото повече идеалния аз се различава от реалния, толкова повече демонизираме себе си. Иначе казано, стремежът към нещо, което не съществува ( и най-вероятно не ни трябва), ни кара да гледаме на себе си като то на нещо лошо. Но и това лошо е нереален образ.
Реалният аз е това, което имаме и което наистина ни позволява да живеем и да се развиваме. Приемането на себе си с всички възможни негативни качества ще позволи да живеем и да постигаме.
Божидар Цендов, психотерапевт, констелатор
За да получавате бързо още статии от мен, абонирайте се тук.
Моля, помогнете тази статия да стигне до повече хора като я споделите.