Всеки харесва да му е удобно и приятно. Но зоната на комфорт не означава, че там ние получаване непременно удобни и приятни неща. Това е зона, от която не ни се излиза. По някакъв начин там знаем как да постъпваме, знаем кога какво да направим, няма нови и непознати неща.
В зоната на комфорт знаем как да живеем, но това не означава, че там живеем добре. Там сме привикнали и психически, и физиологично. Дори, когато се намираме под постоянен стрес, организмът се опитва да се адаптира, да привикне, като изменя химическият си баланс.
Пример са хормоните на щитовидната жлеза, които излизат извън нормалните си граници, за да компенсират дисбаланса. Така организмът навлиза в ново състояние на баланс, но то вече не е нормалното.
Хора привикнали на животозастрашаващи ситуации във войните, на висок адреналин, на шокиращи ситуации, продължават да ги търсят и след приключване на бойните действия и отстраняване на стресиращите агенти. Техният организъм и психика са променени по такъв начин, че за тях вече комфортната зона е абнормална. Така за работохолика една спокойна домашна среда след работа е непривично състояние, от което той бяга.
Комфортната зона е подобна на привикването към остарелия, захабен и изпокъсан чехъл. Той въобще не е най-доброто, което можем да си позволим, но не можем да си представим да се разделим с него. Парадоксът е, че ние разполагаме с необходимите ресурси и способности да излезем от комфортната зона, но не го правим.
Освен физиологичните има и други причини за това. Знаем как да живеем в комфортнта зона, знаем (поне повечето хора) какво жертваме, за да останем в комфортната зона. Но не знаем какво ще бъде извън нея. Има неизвестност, която ни плаши, но не е само неизвестност.
Можем да гледаме на комфортната зона и като на физическо място, от което ние не можем да излезем. И често е така – ние не можем да напускаме местата, апартаментите, градовете, държавата, с които сме свикнали. В психиката комфортната зона е място на мисли, емоции и преживявания, от което се страхуваме да излезем.
Има една история за едно слонче, което било вързано на верига за един кол в земята. Слончето можело да обикаля в кръг около кола, но не можело да скъса веригата, То растяло и обикаляло само в този кръг. Станало голям, силен слон, който с лекота можел да извади кола или да скъса веригата. Но той вече се бил отказал да опитва да се освободи, а и не се сещал, че може да го направи.
Ограничаване на вътрешната сила. Ако човек е възпитаван прекалено строго в детството, ако са му втълпявани правила от вида „трябва….“, „срамно е…“, „ти си едик-какъв си“, ако не му е позволявано да изрази идентичността си, в него може да се създаде един затвор, наречен комфортна зона.
Комфортната зона не е просто състояние на удобство и приятни чувства. Това е привично поведение и мислене, което ограничава. Обикновено комфортната зона е зоната на ограничения, изкуствено наложените свръх-граници през детството и чрез възпитанието.
Човек не може да си представи да излезе извън комфортната си зона, защото несъзнавано е приел, че „така залужава“, „не му се полага“, „така трябва“, „не може (т.е. не се разрешава) по друг начин“, „срамно е..“, „какво ще кажат хората…“. Принуден е да стои в комфортната зона чрез своите страхове и чувство на срам. Здравословната вина ни помага да коригираме действията си и да се интегрираме в социума. Когато вината мине в срам, срамът изглежда непреодолим и ситуацията застинала и непреодолима.
Ако е в комфортната му зона да страда, човек ще страда и ще избягва всички ситуации, които биха му донесли покой и облекчение. Той, разбира се, ще говори за своите страдания, но няма да можем да разберем дали се оплаква или се хвали. Но тези страдания са много „по-добри“ от неизвестните „наказания“, от които се страхува, ако напусне комфортната си зона. Необходима му е вътрешна сила да се освободи.
От друга страна човешкият дух винаги се нуждае да постигне нещо различно от привичното, нуждае се от свобода. И противоречието го има. Нищо не може истински да затвори духа. И той се опитва да се освободи със всички произтичащи от това трудности и неприятности, но рано или късно може да стигне до свободната зона.
Да зоната на комфорта, удобно място за да се оправдаем за бездействието, страховете си, мързела. Удобно е да се оплакване и търсим вината в другите, но и това не помага, докато не променим мислите и действията си и приемем че всичко се променя.
Благодаря! Чета с интерес вашите публикации.